Откакто темата за климатичните промени е актуална, основният „злодей“ в повечето научни и глобални изследвания е въглеродният диоксид (CO₂) – дори хората, които не са специалисти вече знаят, че този парников газ задържа топлина в атмосферата, а това води до глобалното затопляне и измененията на климата.
Разбира се, темата е много по-сложна и многостранна, но в най-опростения сценарий именно това сложи началото на измерването на въглеродния отпечатък от компаниите, целите за декарбонизация и стратегии за достигане на net zero. Разговорът все още започва с това, но все повече внимание в глобалния климатичен дневен ред се насочва към друга група емисии, чието ограничаване може да има важно значение за борбата с глобалното затопляне.
Това са т.нар.„суперзамърсители“. Терминът обхваща различни газове и частици със силно въздействие върху климата или човешкото здраве, сред които метан, черен въглерод, тропосферен озон, диазотен оксид и хладилни агенти с висок потенциал за глобално затопляне.
Тяхното ограничаване не е алтернатива на намаляването на CO₂. Въглеродният диоксид остава ключов за овладяването на дългосрочното затопляне. Идеята тук е, че действията по отношение на други мощни климатични замърсители могат да допълнят декарбонизацията и в някои случаи да дадат сравнително бърз ефект.
Международният фокус се разширява
Особено внимание получава метанът. През декември 2025 г. Програмата на ООН за околната среда (UNEP) посочи, че емисиите на метан продължават да нарастват и че пълното прилагане на наличните мерки е необходимо за постигането на целта на Global Methane Pledge за 30% намаление до 2030 г. Според ООН подобно намаление би довело до около 0,3°C по-ниско повишаване на температурите към средата на века.
Темата постепенно влезе и в корпоративния дневен ред. Само преди няколко седмици по време на Climate Week New York през септември, беше представена специална пътна карта, разработена да предложи конкретни насоки как компаниите да действат по веригите си на стойност, какво финансиране е нужно и как това ще стане част от основната им стратегия за устойчивост. Беше поет и корпоративен ангажимент за 100 млн. долара за работа по ограничаване на тези замърсители до 2030 г.
Причината за бизнес интереса е и съвсем практична. В нефтената и газовата индустрия например метанът може да бъде ограничаван чрез откриване и отстраняване на течове, подобрено оборудване и улавяне на газ, който иначе би попаднал в атмосферата. Земеделието и управлението на отпадъците също предлагат възможности за целеви мерки срещу метановите емисии.
Големият въпрос с охлаждането
Другата все по-важна област са хидрофлуоровъглеродите (HFC), използвани широко при охлаждането и климатизацията. Макар да представляват около 2% от световните парникови емисии, отделни HFC имат потенциал за глобално затопляне хиляди пъти по-висок от този на CO₂.
Точно към тях е насочена една поправка, приета към Монреалския протокол – едно от най-старите международни споразумения в областта на устойчивостта от 1987 г., чиято цел е защита на озоновия слой чрез постепенно прекратяване на производството и употребата на вещества, които го разрушават. Целта ѝ е постепенно ограничаване на HFC, което да предотврати до 0,5°C глобално затопляне до 2100 г. В съчетание с по-висока енергийна ефективност на охлаждащото оборудване потенциалната климатична полза може да бъде още по-голяма.
Така климатизацията, хладилните инсталации и студените вериги постепенно се превръщат от чисто технически въпрос в част от климатичната стратегия на компаниите.
Българската икономика е пряко засегната
България ежегодно отчита националните си емисии на парникови газове съгласно ангажиментите си към Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата, като инвентаризацията обхваща емисиите по източници и поглъщането им. Най-пряко зависими и засегнати са секторите енергетика, индустрия, транспорт, земеделие и отпадъци. Само преди дни Европейската агенция по околна среда публикува хармонизирани набори от данни за България, които вече включват националните инвентаризации до 2024 г.
Това означава, че темата за „суперзамърсителите“ не е далечен международен дебат. За българския бизнес тя може да засегне управлението на отпадъците, земеделието, енергетиката, хранителната индустрия, търговските вериги и всяка компания, която използва значителни системи за охлаждане и климатизация.
Именно тук се появява пряката корпоративна връзка и нуждата от климатична стратегия. Това не означава да се отмести фокусът върху CO₂, а компаниите да погледнат по-детайлно към останалите емисии в собствените операции и веригите си на стойност. Това може да означава по-добър контрол върху течовете на хладилни агенти, управление на метановите емисии, модернизиране на оборудването и по-прецизно измерване на различните парникови газове.
Net zero, с други думи, е много повече от CO₂. А международният фокус върху „суперзамърсителите“ показва защо следващият етап от корпоративните климатични стратегии може да бъде не просто колко емисии произвежда бизнесът, а точно какви са те, откъде идват и кои могат да бъдат ограничени най-бързо.
