След години, в които устойчивостта в Европа беше почти синоним на нови регулации, стандарти и изисквания за данни, махалото се движи в обратната посока. Но това не означава непременно отстъпление от ESG. По-скоро поставя бизнеса пред по-труден въпрос: какво остава от устойчивото управление, когато регулаторното задължение за част от компаниите отпадне?
През 2026 г. първият пакет Omnibus промени съществено европейската рамка. Обхватът на CSRD беше стеснен до предприятия с над 1000 служители и над 450 млн. евро нетен оборот, а държавите членки трябва да транспонират съответните изменения до 19 март 2027 г.
Знаците, които имаме за България са, че този път няма да се търси отлагане, защото и без това орязаният закон предвижда докладване за няколко десетки компании, което изглежда минимално спрямо предварителната бройка от няколко хиляди преди 2 години.
Предстоят и допълнителни промени, включително опростени европейски стандарти за отчитане. В този вариант регулацията наистина има шанс да постигне целта си – с по-ниска административна тежест, но и без да се губи полезността на информацията за корпоративните решения и капиталовите пазари.
Паралелно бяха облекчени и изискванията по CSDDD, включително чрез значително стесняване на обхвата и промени в режима за надлежна проверка.
Това ли е краят на ESG „по задължение“?
Именно тук започва по-интересният разговор. Ако една компания вече не попада в обхвата на задължителното отчитане, има ли основание да продължи да инвестира в ESG? Отговорът зависи от това дали устойчивостта се възприема като compliance функция или като управленска функция.
Регулацията може да изисква компанията да измерва и оповестява определена информация. Но премахването на това задължение не премахва климатичния риск, зависимостта от енергия и ресурси, проблемите във веригата на доставки или необходимостта бизнесът да разбира собствените си въздействия.
Самата логика на CSRD е свързана и с предоставянето на информация, чрез която инвеститорите да разбират рисковете за компаниите, включително тези, произтичащи от климатичните промени и други въпроси на устойчивостта. Затова следващият етап на ESG вероятно няма да се измерва единствено с броя докладвани показатели. По-важно ще бъде кои от тях действително участват във вземането на решения.
Една компания например може вече да няма задължение да публикува подробен доклад за устойчивост, но за управлението ѝ остава важно да знае как енергийната интензивност влияе върху разходите, къде има ресурсни зависимости и кои доставчици създават съществени екологични или социални рискове.
Голямата промяна: устойчивост през призмата на конкурентоспособността
Omnibus показва и по-широка промяна в европейския дебат. Устойчивостта все по-често се разглежда заедно с конкурентоспособността, инвестициите и административната тежест. Още при представянето на пакета през февруари 2025 г. Европейската комисия свърза опростяването на правилата с необходимостта от по-конкурентна и устойчива европейска икономика.
Това променя и самия въпрос към бизнеса. Вместо „Колко ESG показатели можем да отчетем?“ фокусът постепенно трябва да се премести към „Кои рискове и възможности са достатъчно важни, за да влияят върху стратегията и инвестициите ни?“.
Българският тест и реакцията на бизнеса
За България 2027 г. ще бъде ключова по още една причина. До 19 март държавата трябва да транспонира измененията в CSRD, като европейската рамка допуска и възможност за допълнителни национални изисквания.
Но по-важният тест ще бъде поведението на самите предприятия, които вече няма да попадат в задължителния обхват. Част от българските компании вече инвестираха време и ресурси в подготовка за CSRD, събиране на ESG данни и анализ на съществени теми. Новият режим поставя пред тях стратегически избор: да приемат положения труд единствено като разход за несъстояло се регулаторно задължение или да използват натрупаните данни като основа за управление.
Всъщност в момента имаме един не малък брой компании, които под влияние на евентуалните регулации направиха пробен първи доклад и те са в ситуация, в която трябва да решат да продължат ли по този път или да оставят всичко свършено зад себе си. Правилният подход със сигурност е да използват наученото и полезното – например, като продължат да докладват, но примерно за период от 2 години и с по-малко отчетни показатели. Това ще им спести пари, време, но ще продължи усилията за устойчивост, така че да бъде смислено за тях.
Именно тук може да се прояви зрелостта на устойчивите практики в България. Добрата новина за бизнеса е по-малката административна тежест. Предизвикателството е тя да не бъде объркана с отпадане на самите рискове.
2027 г. може затова да се окаже година не на „по-малко ESG“, а на по-селективно и прагматично устойчиво развитие. По-малко данни само защото регулацията ги изисква и повече информация, която помага на ръководството да разбере къде устойчивостта се среща с разходите, риска, инвестициите и дългосрочната конкурентоспособност.
